сряда, 18 април 2012 г.

Сънят на мрака

- Кой си ти? Враг? - попита шаманът, гледайки към нещото притаено в сянката. Стига нещо с размерите на каруца да можеше да се таи.
- Не - отвърна дълбок, шепотлив глас. Стига ехото в тунел да можеше да шепне.
- Защо тогава рушиш къщите ни и тъпчеш полята ни? - запита шаманът и премести факлата в опит да освети сянката, но някак самата сянка също се премести, сякаш зад себе си и остана тъмна.
- Не ме позна, нали? - нотка на омраза се прокрадна, сякаш някой се опитваше да крещи и шепне едновременно.
Сянката се разгърна и от нея изпълзя едро зелено чудовище, с груба кожа, покрито с рога и шипове навсякъде, най-вече по местата където не беше редно да има рога и шипове. Имаше малки жълти очи и мощна опашка. Много нередна опашка.
- Погледни ме! - каза той и чудовището му отвърна с влажен и топъл поглед, като нещо нажежено, потопено в блато.
Беше силно. Беше смъртоносно. Беше зелено. Единият му крак бе заклещен в капана, който шаманът беше поставил.
То замахна с опашка и скочи напред, но се препъна във веригата и спря насред скока.
- Познах те - рече просто шаманът, отпусна факлата и жезъла си и се обърна с гръб към съществото...
- Вече нямаш нужда от нас? - запита той.
- Напротив - просъска то - имам огромна нужда от вас. Вие сте тези, които нямат нужда един от друг.
- Но ти си тук. Въпреки нас - каза шаманът - Върви си.
- Не мога! Капанът!
- Капанът не ти пречи. Той е само претекст да си тук. Какво искаш?
Последва мълчание.
- Убий ме - каза чудовището - Ти ме създаде. Ти ме убий.
Шаманът се изсмя:
- Това ли е всичко?
- УБИЙ МЕ!
Човекът си тръгна бавно, смеейки се. Зад гърба му чудовището ръмжеше.
- Аз - викаше то след фигурата в мрака - не съм враг. Аз съм ти, аз съм вас, аз съм Нас, аз съм Кланът!
- Не - отговори мракът.
И се събуди. В сравнително кофти настроение.

вторник, 3 април 2012 г.

Лепило

Над Начукия се сипеше ситна пролет. Лунната светлина осветяваше светлото и затъмняваше тъмното.
Долината до хълма бе притихнала заплашително.
В новата шатра миришеше на лепило за тапети. Огънят в средата запълваше миризмата с горещина.
В центъра на Квадратния Свят някой ровеше логовете и търсеше Истината.
Но Истината не беше в логовете. Тя беше в долината, в хълма, застрашително притихнал до нея, в света наоколо.
Чу се крясък на нощна птица. После ръмжене на нещо жълто. Слънцето докосна ръба на Квадратния Свят и го обля в шекер и щастие.
Но това не попречи някои да се събудят сърдити...

Добре дошли.

петък, 30 март 2012 г.

Отговорът на Бхурта

Варварският вожд беше огромен. Блестящи железни брони покриваха бедрата, раменете и предмишниците му. Рогат шлем увенчаваше главата му, от всеки процеп, на който, сякаш в порив да открият свободата, се промъкваха гъсти руси кичури брада. Очите му бяха с цвят на огън. Когато влезе в заседателната палатка, зае цялото пространство, от край до край.

Което беше странно, защото там вече имаше няколко други варварски вожда, всеки от които заемаше пространството от край до край. А едно време се бяха побирали съвсем добре.

Шаманът хвърли някакви сини кристали в котела над огъня и окачи над него връзка чирози.
Вдигна се пушек, навън удари мощна цупотевица (това е нещо като гръмотевица, но много по-драматично) и в палатката влезе Бхурта - непопулярният варварски бог на компромиса.
Той беше висок, кокалест, едноок и еднокрак, покрит с белези и гледащ недоверчиво. Варварските компромиси струваха доста скъпо.
- Ко стаа? - рече той и си дръпна чироз.

Един след друг те заговориха (всъщност беше един през друг, но тук барда на клана реши да поукраси записките, за да не се губи тържествеността на момента). Всеки изказа своето мнение, своите аргументи, своите идеи и проблемите, които според него бяха причина за сегашната ситуация.
Бхурта ги слушаше внимателно, без да ги прекъсва. Само накрая зададе един въпрос:
- Още чирузи има ли?

Прибра под проскубаната си овча шуба връзката сушени риби, която му подаде шамана, почеса си необръснатата буза и каза:
- Мноо сте прости. Вземете си по-голяма палатка.

След което се врътна и излезе. Чу се мощна цупотевица и последва дълга, не много ловка тишина...
Мина известно време така. Накрая някой пое дълбоко въздух и се престраши да наруши мълчанието с тих, пресекващ глас:
- ...от ония чирузи дали нещо остана?

Къде е тортата

Искам торта!

Така започна приказката. И никой не разбра защо намирането на търсеното се оказа толкова трудно. Бар след бар, кръчма след кръчма, механа след механа, те обикаляха, а торта нямаше никъде.

И нямаше как да има, защото варварските готвачи можеха да готвят само говеждо печено и едни неща, които гърмят след като бъдат изстреляни с катапулт, а търсещите се олюляваха все повече и повече след всеки претърсен обект.

Накрая някой запя.
Песента беше дива, неравноделна и ужасно дразнеща. Но всички мълчаха и чакаха. Най-близките приседнаха. Един готвач извади едро парче жилаво месо, започна да го реже на дебели резени и да раздава на съседите си.

В миг песента спря, шаманът погледна към небето и каза:
ХАХАХА!

след което добави съвсем тихичко (но въпреки това всички го чуха):
!знам къде има торта!

петък, 17 септември 2010 г.

Съдбата на Варварина

- ИскААш да узнААеш за сААдбата си? - попита го оракулката Шну.
- Да! - каза той и вирна гордо челото си - аз искам да знам каква ще бъде моята съдба!
- Хиии-хиихи! - закикоти се оракулката Шну и запя - кААманите пААдат! пААдат от нибьето.
кААманите пААдат! пААдат от нибьето. кААмък ти пААдна! във силцьеееетооооу!!

И големият воин си тръгнал сърдит.

- ИскААш да узнААеш за сААдбата си? - попита го оракулката Шну.
- Не - отговори той и се почеса по коляното.
- ААма мнооогу искААм да ти кААжъ! - настояваше тя.
- Само ша ми развалиш хубавото - каза той.
- Нямъ-нямъ! - закачливо му смигна тя и го пощипна по рамото.

И обикновеният воин си тръгнал щастлив (час по-късно).

- ИскААш да узнААеш за сААдбата си? - попита го оракулката Шну.
- Искам да узная твоята - каза той и в очите му имаше сини въглени.
- Мисля, че вече я знаеш - свали маската оракулката Шну и топлата светлина от огнището се разля по меките черти на лицето й.
- Искам да те чуя как я казваш.
- Да! - каза оракулката Шну и натисна бутона "приеми поканата".

И кланът на Варварите прие сААдбата си.

вторник, 15 юни 2010 г.

Краят на света

- И тогава свършва календарът на натарите... след това няма нищо.
С това бабата завърши приказката си. Всички я гледаха втренчено, някои уплашено.
Току що бе казала как скоро, ама мнооого скоро най-вероятно светът ще свърши. Календарът на натарите беше изключително прецизен и точен. Всичко описано дотук в него се бе случило и то с голяма достоверност. Това, че след няколко седмици беше последното квадратче в него сигурно значеше нещо. Нещо, за което хората не смееха и да си помислят.
- И... какво ще стане след това? - попита едно малко тролче (друго малко тролче, онова вече беше пораснало).
- След това ли? - каза бабата, с онази усмивка, широка и знаеща, която само бабите я умеят, при това съвсем не всички - след това няма повече написана история. И най-вероятно... ще трябва да си я напишем сами.
- Ами ако... всичко свърши? - престраши се млада варварка, приседнала по турски в сянката извън лъчите на огъня - ако всичко изчезне? Нашият свят, всичко, което сме построили? Ние самите?

Бабата за момент се почуди, дали да не каже нещо много умно и абсолютно неразбираемо, както обикновено правеше в такива случаи, но накрая въздъхна, стана и изпъна снагата си, така че сянката й се отправи към края на осветения кръг и се сля с останалите вечерни сенки наоколо.
И заговори:
- След всяка нощ идва ден. И след всеки ден идва нощ. Колелото се върти и всичко се повтаря. Но на всяко ново завъртане по него е полепнал прах от предишното. Нощта превръща този прах в спомени и знания. В нещо продължаващо. Без нея той ще е само прах. Нощта е необходима за завъртането на колелото на времето, за смазването на оста му, за отсяването на важното от излишното, за това да могат новите хора да преминат през зората, в новия ден и да живеят по-добре от преди.
Живейте и се забавлявайте и не мислете за глупости! - отсече накрая тя, тупна полата си, обърна се и се стопи в мрака още преди праха от нея да е паднал на земята.

вторник, 25 май 2010 г.

* * *

Един сандък се търкаляше край пътя.
В него нямаше нищо. То се търкаляше заедно със сандъка.
Когато голямата чихуганска бронирана колесница спря край него, нищото се усмихна по един много, много неприятен начин.

Малко по-късно една голяма чихуганска бронирана колесница се търкаляше край пътя. В нея нямаше нищо.