четвъртък, 10 декември 2009 г.

Смисълът на живота

Великият магьосник Хамурапий много го боляла шишарката.
- Не виждате ли, че си нямам друга работа, ако обичате, не ме занимавайте - казвал той и в общи линии, нищо не правел, което да има смисъл или да е в полза на някого. Лежал си по гръб, хрупал си стъбълца на маргаритки и изучавал облаците.
Един ден, след като добре изучил облаците, станал и погледнал:
- Я! Имам рожден ден!
В този ден той станал на 160. Множко му се видяло, та затова се позамислил.
И решил да намери приятелите си. Да, ама отдавна не се бил мяркал към тях, затова никакви приятели не открил. Улисани в ежедневните си задължения и връзките със света, никой от тях не бил доживял до неговата преклонна възраст.
Натъжен, решил да потърси съвет от единствения човек, който можел да му даде някакъв, в неговото положение. Затова отишъл при баба си, да я пита какъв е смисълът на живота.
- Ела с мен - казала баба му и го повела през мазето, към едни дълбоки зимници, които извивали надясно и се превръщали в дълги пещерни коридори с разнообразни разклонения и чудни светлосенки, предимно сенки.
След две неочаквани чупки на коридора се озовали в пещерна зала пълна с рубини. От тавана идвала лъчиста светлина, която разсеяно се суетяла покрай рубините и озарявала стените на пещерата в меко червено, като прясно напръскан сок от вишна.
- Чудничко - рекъл той - какво е това, бабо?
- Някаква пещера с рубини - махнала с ръка тя и закуцукала към малък проход в другия край на залата.
- Ама кой ги е докарал тука и защо?
- Балига... - рекла бабата - идея си нямам кой е свършил тая простотия, нито защо.
Продължили по-нататък през тесен мъхест проход. Тъй като нямало светлина мъхът бил бял и сам леко светел в тъмното. В един момент завил наляво и... друга зала. Пълна със смарагди.
- Олеле! - рекъл той - виж, смарагди, бабо!
- Да бе, да - рекла тя - тука пък смарагди.
- Ама... как... толкова много!
- Ми... де да знам. Събрал си ги е някой. Трябва да те накарам да ги наринеш малко към стената, че ми пречат, стара съм, а трябва да ги обикалям. Ама не сега - сега отиваме другаде.
И продължила към сенките, където се открил друг коридор, който повеждал през пълен мрак, за щастие без никакви завои, към следващата зала, където перли и нефрит били нахвърляни в безсвястна смес, навсякъде по пода, оставяйки само малка пътечка крива към другия край на залата.
- Нека позная - казал той - перли големи като пъдпъдъчи яйца и най-фино изработени нефритени фигурки от древни майстори от стари династии... и никой не знае какво правят тук и кой ги е донесъл.
- Почти поумняваш - казала баба му - ама не, нефритът наистина не знам отде е, ама перлите нападаха един ден, като чичо ти Умчислахогаст обърка магията за дъжд от лотоси. И после нямаше де да ги сложим. Работниците ги нахвърляха тука с кофите.
След което, куцук-куцук към една дървена врата в стената, зад която пещерата продължаваше навътре и навътре, към сърцето на скалата, далеч от слънцето и вятъра, далеч от шума на деня и на хората.
По пътя минали и през пещера, в която имало един единствен ахат. Огромен, той заемал цялата зала и не би могло да се мине покрай него, ако нямал пукнатина в средата и дупка, която водела през самия ахат към другия край на залата.
- Мини през дупката - казала бабата - дупчените камъни носят щастие.
И продължили нататък и нататък, докато стигнали последната скална зала.
Не много голяма, тя се озарявала от един единствен лъч светлина, идващ косо, някъде отгоре. Стени били от сух сив гранит, на пода имало пръст нанесена от коридорите и много отпечатъци от крака. И това било всичко - залата била съвършено празна.
- Ето - казала с леко разтреперан от вълнение глас бабата - стигнахме.
- Но... но тук няма нищо? Какво е това? - попитал объркан Хамурапий.
- Шът! - рекла бабата - тихо. Това е пещерата на Кривите Изумруди.
- Ама тука няма нито един изумруд? - още по-объркано зашепнал магьосникът - защо ме доведе тук, където няма нищо, докато не ми остави и минутка да се насладя на всичките красоти по пътя насам?
И те седнали и бабата дълго-дълго му разказвала Легендата за Кривите Изумруди, които отдавна ги нямало, но всички ги знаели и разказвали историята на своите внуци, а те на своите и идвали отново и отново, в малката празна зала, за да преживеят пак битките на героите от Кръга на Огъня, невероятната, но невъзможна любов на младата монахиня, предателството на тримата братя, възкресението на воините от Тихото Плато и великият поход за търсенето на малкото тролско камъче... който, според легендата, никога нямало да завърши.

И край!