петък, 17 септември 2010 г.

Съдбата на Варварина

- ИскААш да узнААеш за сААдбата си? - попита го оракулката Шну.
- Да! - каза той и вирна гордо челото си - аз искам да знам каква ще бъде моята съдба!
- Хиии-хиихи! - закикоти се оракулката Шну и запя - кААманите пААдат! пААдат от нибьето.
кААманите пААдат! пААдат от нибьето. кААмък ти пААдна! във силцьеееетооооу!!

И големият воин си тръгнал сърдит.

- ИскААш да узнААеш за сААдбата си? - попита го оракулката Шну.
- Не - отговори той и се почеса по коляното.
- ААма мнооогу искААм да ти кААжъ! - настояваше тя.
- Само ша ми развалиш хубавото - каза той.
- Нямъ-нямъ! - закачливо му смигна тя и го пощипна по рамото.

И обикновеният воин си тръгнал щастлив (час по-късно).

- ИскААш да узнААеш за сААдбата си? - попита го оракулката Шну.
- Искам да узная твоята - каза той и в очите му имаше сини въглени.
- Мисля, че вече я знаеш - свали маската оракулката Шну и топлата светлина от огнището се разля по меките черти на лицето й.
- Искам да те чуя как я казваш.
- Да! - каза оракулката Шну и натисна бутона "приеми поканата".

И кланът на Варварите прие сААдбата си.

вторник, 15 юни 2010 г.

Краят на света

- И тогава свършва календарът на натарите... след това няма нищо.
С това бабата завърши приказката си. Всички я гледаха втренчено, някои уплашено.
Току що бе казала как скоро, ама мнооого скоро най-вероятно светът ще свърши. Календарът на натарите беше изключително прецизен и точен. Всичко описано дотук в него се бе случило и то с голяма достоверност. Това, че след няколко седмици беше последното квадратче в него сигурно значеше нещо. Нещо, за което хората не смееха и да си помислят.
- И... какво ще стане след това? - попита едно малко тролче (друго малко тролче, онова вече беше пораснало).
- След това ли? - каза бабата, с онази усмивка, широка и знаеща, която само бабите я умеят, при това съвсем не всички - след това няма повече написана история. И най-вероятно... ще трябва да си я напишем сами.
- Ами ако... всичко свърши? - престраши се млада варварка, приседнала по турски в сянката извън лъчите на огъня - ако всичко изчезне? Нашият свят, всичко, което сме построили? Ние самите?

Бабата за момент се почуди, дали да не каже нещо много умно и абсолютно неразбираемо, както обикновено правеше в такива случаи, но накрая въздъхна, стана и изпъна снагата си, така че сянката й се отправи към края на осветения кръг и се сля с останалите вечерни сенки наоколо.
И заговори:
- След всяка нощ идва ден. И след всеки ден идва нощ. Колелото се върти и всичко се повтаря. Но на всяко ново завъртане по него е полепнал прах от предишното. Нощта превръща този прах в спомени и знания. В нещо продължаващо. Без нея той ще е само прах. Нощта е необходима за завъртането на колелото на времето, за смазването на оста му, за отсяването на важното от излишното, за това да могат новите хора да преминат през зората, в новия ден и да живеят по-добре от преди.
Живейте и се забавлявайте и не мислете за глупости! - отсече накрая тя, тупна полата си, обърна се и се стопи в мрака още преди праха от нея да е паднал на земята.

вторник, 25 май 2010 г.

* * *

Един сандък се търкаляше край пътя.
В него нямаше нищо. То се търкаляше заедно със сандъка.
Когато голямата чихуганска бронирана колесница спря край него, нищото се усмихна по един много, много неприятен начин.

Малко по-късно една голяма чихуганска бронирана колесница се търкаляше край пътя. В нея нямаше нищо.

събота, 6 март 2010 г.

7 март (ден на революцията)

Летяли два сокола, патрулирали над полета и хълмове, над малки горички, над села и ниви, над черни обгорени бойни полета. Гледали какво става по света, дали е всичко мирно и спокойно по широката земя под тях...
Единият бил щастлив и спокоен - махал уверено с големите си криле, летял към бъдещето, което сам бил извоювал и вече смятал, че е време да си го ползва.
Другият бил начумерен и някак умислен. Летял малко накриво и си мърморел нещо тихо на човката.
- Какво ти е? - попитал го първият - нещо май не си на кеф.
- Ок съм - отвърнал вторият, след което помръкнал даже повече.
Летяли още - в неловко мълчание, което никой не знаел как да превърне в по-ловко, или пък поне в не толкова неловък разговор.
"За това ли?" - питал се тъжният сокол. Гледал главозамаяните хора под себе си, тичащи насам-натам и се чудел защо и накъде лети и какво прави тук.
Някой долу доял чужда крава, някой долу пишел с въглен табела "selo Nachukiovo, kmet Goce, 2010", някой долу крещял "съпротивата е безсмислена!!!" и размахвал късия си меч пред ужасените военнопленници, някой долу го мързяло да си ожъне нивата и тя вехнела, докато той се чудел защо вече никой не минава да му я обере нощем, та да има за какво да помрънка, някой долу викал "ура!" без да помни защо.
"Няма борба... няма посока..."
А на изток слънцето изгрявало и с далечен тътен се веела тънка черна мъгла.
- Ти лети, аз ще те настигна - излъгал той и свърнал леко встрани. И повече никой не го видял, защото тръгнал към хоризонта. Където часовете пак били малки, където врагът бил подъл и коварен, където приятелите били болезнено искрени, където кравата била една, но винаги й оставяли време да попасе между доенето, където всяко писмо получавало своя отговор.
"Това не е моята приказка" - казал хоризонтът и скрил мрачния сокол в суровите си черни мъгли.
После изригнал облак разпокъсани розови венчелистчета и замирисало на сяра.
Тъй както трябвало...

неделя, 31 януари 2010 г.

Любовният живот при тролите, или урок по практическа геология

Когато троловете се обичат, те се млатят с големи каменни чукове. Така "омекват" и се предразполагат за това, което следва. Когато тролка открие по нейния трол следи от чужд чук, тогава настава голям скандал... и се млатят с големи каменни чукове.
От една страна, изневерите никога не остават неразкрити и затова троловете не живеят с угризения, а от друга - горното подсказва, че любовта и омразата много си приличат.
Благодарение на тролската анатомия е разрешена една от най-големите загадки на природата - тази за жизнената енергия хри. Тя тече през всички живи организми и е пряко свързана с живота и душата. Хри се превежда като "златна светлина" и има само един начин да бъде наблюдавана. До сърцето на всеки трол има камък, който се държи по различен начин в зависимост от посоката, в която тече хри. Установено е, че когато тролът мрази, камъкът свети с мека зелена светлина. А когато обича, пак свети със същата светлина, но наобратно - свети навътре, вместо навън.
Така се доказва, че любовта и омразата се синтезират в един и същ орган и практически представляват една и съща енергия, която обаче тече в противоположни посоки.
Зеленият камък до сърцето на трола, чувствителен към златната светлина хри, бил наречен хризопрас.

събота, 23 януари 2010 г.

7 свещи - 8 демона

В стаята имаше 7 свещи. В стаята имаше 8 демона. В миг всички се спуснаха и си взеха по свещ. Един не успя. Превърнаха го в човек.

В стаята имаше 7 пера. В стаята имаше 8 ангела. И историята се повтори.

В стаята имаше 7 ябълки. В стаята имаше 8 човека. Двама бяха нови. Един от другите извади джобно ножче и попита:
- Белени или небелени?

вторник, 19 януари 2010 г.

Начукия

Над Начукия се сипеше ситен сняг. Погледнати отблизо снежинките приличаха на малки шурикенчета. Поне ако някой, който често за занимаваше с шурикени, решеше да ги погледне отблизо.
За щастие, повечето такива хора в момента спяха.
Някъде на изток свистеше фалшива атака с катапулт.
Часовият гледаше как изгрева се разлива като малинов сироп по накъсаните облаци.
Тук-там, сред разхвърляните палатки се забелязваха и по-яки, дървени конструкции.
Прелетя птица, чу се звън на тетива и закуската полетя надолу към лагера. "Храбрите варварски готвачи никога не спят" - помисли си часовият и огледа хоризонта и по-близките оазиси.
Хладният утринен въздух носеше обещание за интересен ден. Лъч светлина се прехвърли с лек подскок над хоризонта и докосна челото на часовия, спусна се по дървото, на което се бе облегнал и обля хълма под него.
Стражът се протегна и погледна към Начукия, която все още мирно се излежаваше долу в долината.
Още малко...

неделя, 10 януари 2010 г.

Нощ без атаки...

Нощ без атаки...
Цяла нощ.
Във варварския лагер се зачудихме какво им стана на тия и къде се сбутурлясаха.
След малко ни просветна, защото някой донесе бележка, забита на стрела, завързана с розова копринена панделка.

"Здравейте, Варвари и сбогом!
(отдолу с друг почерк)
и благодарим за рипките

Ние отиваме на едно по-хубаво място, където няма Варвари, няма ВМРО, нито някакви други хора, които да не искат да са в мир със нас. Щяло да има даже някакви, дето нямат нищо против ние да ги бием, а те не само нямало да се сърдят, но и щяли да крещят от удоволствие. Ето! Това са истински съюзници и приятели - а не като вас.
Там вече живеят много важни исторически хора и посланници на древни държави, с които винаги сме искали да се запознаем. Само ни казаха да внимаваме с Наполеон, че когато е в другото си състояние мята фигури за шах по хората и ги нарича с обидни имена. Винаги съм искал да се запозная с Наполеон!
Ааа... и никога да не закачаме Марк Антоний, когато стои до стената, с гръб към стаята, и рецитира стихове на Омир отзад напред.
Но ние сме Спарта! И смятаме да го закачим. Поне веднъж... или ще пратим някой от онези, дето обичат да ги бият.
МХ-то ще бъде напълно наш човек, който ще ни изпълнява всичките желания. Освен това е обещал да ни вари отвари за сила и да ни дава хапчета за смелост, които обаче не трябва да пропускаме да вземем нито един ден, защото иначе ще има обратен ефект.
И за всеки от нас ще има по един Артефакт на Глупака!
Пукнете се от яд!

Ваша Спарта"

Доркас обърна листа, на който бе написано това писмо и каза:
- Фалшиво е. Но все пак добре се посмяхме.

- Защо да е фалшиво? - попита едно малко гоблинче, за което ще говорим някой друг път.

- Защото е обща сметка от кръчма. А в Спарта всеки си поръчва, плаща и консумира поотделно.