БЛОГ на Хризопрас:
Летяли два сокола, патрулирали над полета и хълмове, над малки горички, над села и ниви, над черни обгорени бойни полета. Гледали какво става по света, дали е всичко мирно и спокойно по широката земя под тях...
Единият бил щастлив и спокоен - махал уверено с големите си криле, летял към бъдещето, което сам бил извоювал и вече смятал, че е време да си го ползва.
Другият бил начумерен и някак умислен. Летял малко накриво и си мърморел нещо тихо на човката.
- Какво ти е? - попитал го първият - нещо май не си на кеф.
- Ок съм - отвърнал вторият, след което помръкнал даже повече.
Летяли още - в неловко мълчание, което никой не знаел как да превърне в по-ловко, или пък поне в не толкова неловък разговор.
"За това ли?" - питал се тъжният сокол. Гледал главозамаяните хора под себе си, тичащи насам-натам и се чудел защо и накъде лети и какво прави тук.
Някой долу доял чужда крава, някой долу пишел с въглен табела "selo Nachukiovo, kmet Goce, 2010", някой долу крещял "съпротивата е безсмислена!!!" и размахвал късия си меч пред ужасените военнопленници, някой долу го мързяло да си ожъне нивата и тя вехнела, докато той се чудел защо вече никой не минава да му я обере нощем, та да има за какво да помрънка, някой долу викал "ура!" без да помни защо.
"Няма борба... няма посока..."
А на изток слънцето изгрявало и с далечен тътен се веела тънка черна мъгла.
- Ти лети, аз ще те настигна - излъгал той и свърнал леко встрани. И повече никой не го видял, защото тръгнал към хоризонта. Където часовете пак били малки, където врагът бил подъл и коварен, където приятелите били болезнено искрени, където кравата била една, но винаги й оставяли време да попасе между доенето, където всяко писмо получавало своя отговор.
"Това не е моята приказка" - казал хоризонтът и скрил мрачния сокол в суровите си черни мъгли.
После изригнал облак разпокъсани розови венчелистчета и замирисало на сяра.
Тъй както трябвало...
събота, 6 март 2010 г.
неделя, 31 януари 2010 г.
Любовният живот при тролите, или урок по практическа геология
Когато троловете се обичат, те се млатят с големи каменни чукове. Така "омекват" и се предразполагат за това, което следва. Когато тролка открие по нейния трол следи от чужд чук, тогава настава голям скандал... и се млатят с големи каменни чукове.
От една страна, изневерите никога не остават неразкрити и затова троловете не живеят с угризения, а от друга - горното подсказва, че любовта и омразата много си приличат.
Благодарение на тролската анатомия е разрешена една от най-големите загадки на природата - тази за жизнената енергия хри. Тя тече през всички живи организми и е пряко свързана с живота и душата. Хри се превежда като "златна светлина" и има само един начин да бъде наблюдавана. До сърцето на всеки трол има камък, който се държи по различен начин в зависимост от посоката, в която тече хри. Установено е, че когато тролът мрази, камъкът свети с мека зелена светлина. А когато обича, пак свети със същата светлина, но наобратно - свети навътре, вместо навън.
Така се доказва, че любовта и омразата се синтезират в един и същ орган и практически представляват една и съща енергия, която обаче тече в противоположни посоки.
Зеленият камък до сърцето на трола, чувствителен към златната светлина хри, бил наречен хризопрас.
От една страна, изневерите никога не остават неразкрити и затова троловете не живеят с угризения, а от друга - горното подсказва, че любовта и омразата много си приличат.
Благодарение на тролската анатомия е разрешена една от най-големите загадки на природата - тази за жизнената енергия хри. Тя тече през всички живи организми и е пряко свързана с живота и душата. Хри се превежда като "златна светлина" и има само един начин да бъде наблюдавана. До сърцето на всеки трол има камък, който се държи по различен начин в зависимост от посоката, в която тече хри. Установено е, че когато тролът мрази, камъкът свети с мека зелена светлина. А когато обича, пак свети със същата светлина, но наобратно - свети навътре, вместо навън.
Така се доказва, че любовта и омразата се синтезират в един и същ орган и практически представляват една и съща енергия, която обаче тече в противоположни посоки.
Зеленият камък до сърцето на трола, чувствителен към златната светлина хри, бил наречен хризопрас.
събота, 23 януари 2010 г.
7 свещи - 8 демона
В стаята имаше 7 свещи. В стаята имаше 8 демона. В миг всички се спуснаха и си взеха по свещ. Един не успя. Превърнаха го в човек.
В стаята имаше 7 пера. В стаята имаше 8 ангела. И историята се повтори.
В стаята имаше 7 ябълки. В стаята имаше 8 човека. Двама бяха нови. Един от другите извади джобно ножче и попита:
- Белени или небелени?
В стаята имаше 7 пера. В стаята имаше 8 ангела. И историята се повтори.
В стаята имаше 7 ябълки. В стаята имаше 8 човека. Двама бяха нови. Един от другите извади джобно ножче и попита:
- Белени или небелени?
вторник, 19 януари 2010 г.
Начукия
Над Начукия се сипеше ситен сняг. Погледнати отблизо снежинките приличаха на малки шурикенчета. Поне ако някой, който често за занимаваше с шурикени, решеше да ги погледне отблизо.
За щастие, повечето такива хора в момента спяха.
Някъде на изток свистеше фалшива атака с катапулт.
Часовият гледаше как изгрева се разлива като малинов сироп по накъсаните облаци.
Тук-там, сред разхвърляните палатки се забелязваха и по-яки, дървени конструкции.
Прелетя птица, чу се звън на тетива и закуската полетя надолу към лагера. "Храбрите варварски готвачи никога не спят" - помисли си часовият и огледа хоризонта и по-близките оазиси.
Хладният утринен въздух носеше обещание за интересен ден. Лъч светлина се прехвърли с лек подскок над хоризонта и докосна челото на часовия, спусна се по дървото, на което се бе облегнал и обля хълма под него.
Стражът се протегна и погледна към Начукия, която все още мирно се излежаваше долу в долината.
Още малко...
За щастие, повечето такива хора в момента спяха.
Някъде на изток свистеше фалшива атака с катапулт.
Часовият гледаше как изгрева се разлива като малинов сироп по накъсаните облаци.
Тук-там, сред разхвърляните палатки се забелязваха и по-яки, дървени конструкции.
Прелетя птица, чу се звън на тетива и закуската полетя надолу към лагера. "Храбрите варварски готвачи никога не спят" - помисли си часовият и огледа хоризонта и по-близките оазиси.
Хладният утринен въздух носеше обещание за интересен ден. Лъч светлина се прехвърли с лек подскок над хоризонта и докосна челото на часовия, спусна се по дървото, на което се бе облегнал и обля хълма под него.
Стражът се протегна и погледна към Начукия, която все още мирно се излежаваше долу в долината.
Още малко...
неделя, 10 януари 2010 г.
Нощ без атаки...
Нощ без атаки...
Цяла нощ.
Във варварския лагер се зачудихме какво им стана на тия и къде се сбутурлясаха.
След малко ни просветна, защото някой донесе бележка, забита на стрела, завързана с розова копринена панделка.
"Здравейте, Варвари и сбогом!
(отдолу с друг почерк)
и благодарим за рипките
Ние отиваме на едно по-хубаво място, където няма Варвари, няма ВМРО, нито някакви други хора, които да не искат да са в мир със нас. Щяло да има даже някакви, дето нямат нищо против ние да ги бием, а те не само нямало да се сърдят, но и щяли да крещят от удоволствие. Ето! Това са истински съюзници и приятели - а не като вас.
Там вече живеят много важни исторически хора и посланници на древни държави, с които винаги сме искали да се запознаем. Само ни казаха да внимаваме с Наполеон, че когато е в другото си състояние мята фигури за шах по хората и ги нарича с обидни имена. Винаги съм искал да се запозная с Наполеон!
Ааа... и никога да не закачаме Марк Антоний, когато стои до стената, с гръб към стаята, и рецитира стихове на Омир отзад напред.
Но ние сме Спарта! И смятаме да го закачим. Поне веднъж... или ще пратим някой от онези, дето обичат да ги бият.
МХ-то ще бъде напълно наш човек, който ще ни изпълнява всичките желания. Освен това е обещал да ни вари отвари за сила и да ни дава хапчета за смелост, които обаче не трябва да пропускаме да вземем нито един ден, защото иначе ще има обратен ефект.
И за всеки от нас ще има по един Артефакт на Глупака!
Пукнете се от яд!
Ваша Спарта"
Доркас обърна листа, на който бе написано това писмо и каза:
- Фалшиво е. Но все пак добре се посмяхме.
- Защо да е фалшиво? - попита едно малко гоблинче, за което ще говорим някой друг път.
- Защото е обща сметка от кръчма. А в Спарта всеки си поръчва, плаща и консумира поотделно.
Цяла нощ.
Във варварския лагер се зачудихме какво им стана на тия и къде се сбутурлясаха.
След малко ни просветна, защото някой донесе бележка, забита на стрела, завързана с розова копринена панделка.
"Здравейте, Варвари и сбогом!
(отдолу с друг почерк)
и благодарим за рипките
Ние отиваме на едно по-хубаво място, където няма Варвари, няма ВМРО, нито някакви други хора, които да не искат да са в мир със нас. Щяло да има даже някакви, дето нямат нищо против ние да ги бием, а те не само нямало да се сърдят, но и щяли да крещят от удоволствие. Ето! Това са истински съюзници и приятели - а не като вас.
Там вече живеят много важни исторически хора и посланници на древни държави, с които винаги сме искали да се запознаем. Само ни казаха да внимаваме с Наполеон, че когато е в другото си състояние мята фигури за шах по хората и ги нарича с обидни имена. Винаги съм искал да се запозная с Наполеон!
Ааа... и никога да не закачаме Марк Антоний, когато стои до стената, с гръб към стаята, и рецитира стихове на Омир отзад напред.
Но ние сме Спарта! И смятаме да го закачим. Поне веднъж... или ще пратим някой от онези, дето обичат да ги бият.
МХ-то ще бъде напълно наш човек, който ще ни изпълнява всичките желания. Освен това е обещал да ни вари отвари за сила и да ни дава хапчета за смелост, които обаче не трябва да пропускаме да вземем нито един ден, защото иначе ще има обратен ефект.
И за всеки от нас ще има по един Артефакт на Глупака!
Пукнете се от яд!
Ваша Спарта"
Доркас обърна листа, на който бе написано това писмо и каза:
- Фалшиво е. Но все пак добре се посмяхме.
- Защо да е фалшиво? - попита едно малко гоблинче, за което ще говорим някой друг път.
- Защото е обща сметка от кръчма. А в Спарта всеки си поръчва, плаща и консумира поотделно.
четвъртък, 10 декември 2009 г.
Смисълът на живота
Великият магьосник Хамурапий много го боляла шишарката.
- Не виждате ли, че си нямам друга работа, ако обичате, не ме занимавайте - казвал той и в общи линии, нищо не правел, което да има смисъл или да е в полза на някого. Лежал си по гръб, хрупал си стъбълца на маргаритки и изучавал облаците.
Един ден, след като добре изучил облаците, станал и погледнал:
- Я! Имам рожден ден!
В този ден той станал на 160. Множко му се видяло, та затова се позамислил.
И решил да намери приятелите си. Да, ама отдавна не се бил мяркал към тях, затова никакви приятели не открил. Улисани в ежедневните си задължения и връзките със света, никой от тях не бил доживял до неговата преклонна възраст.
Натъжен, решил да потърси съвет от единствения човек, който можел да му даде някакъв, в неговото положение. Затова отишъл при баба си, да я пита какъв е смисълът на живота.
- Ела с мен - казала баба му и го повела през мазето, към едни дълбоки зимници, които извивали надясно и се превръщали в дълги пещерни коридори с разнообразни разклонения и чудни светлосенки, предимно сенки.
След две неочаквани чупки на коридора се озовали в пещерна зала пълна с рубини. От тавана идвала лъчиста светлина, която разсеяно се суетяла покрай рубините и озарявала стените на пещерата в меко червено, като прясно напръскан сок от вишна.
- Чудничко - рекъл той - какво е това, бабо?
- Някаква пещера с рубини - махнала с ръка тя и закуцукала към малък проход в другия край на залата.
- Ама кой ги е докарал тука и защо?
- Балига... - рекла бабата - идея си нямам кой е свършил тая простотия, нито защо.
Продължили по-нататък през тесен мъхест проход. Тъй като нямало светлина мъхът бил бял и сам леко светел в тъмното. В един момент завил наляво и... друга зала. Пълна със смарагди.
- Олеле! - рекъл той - виж, смарагди, бабо!
- Да бе, да - рекла тя - тука пък смарагди.
- Ама... как... толкова много!
- Ми... де да знам. Събрал си ги е някой. Трябва да те накарам да ги наринеш малко към стената, че ми пречат, стара съм, а трябва да ги обикалям. Ама не сега - сега отиваме другаде.
И продължила към сенките, където се открил друг коридор, който повеждал през пълен мрак, за щастие без никакви завои, към следващата зала, където перли и нефрит били нахвърляни в безсвястна смес, навсякъде по пода, оставяйки само малка пътечка крива към другия край на залата.
- Нека позная - казал той - перли големи като пъдпъдъчи яйца и най-фино изработени нефритени фигурки от древни майстори от стари династии... и никой не знае какво правят тук и кой ги е донесъл.
- Почти поумняваш - казала баба му - ама не, нефритът наистина не знам отде е, ама перлите нападаха един ден, като чичо ти Умчислахогаст обърка магията за дъжд от лотоси. И после нямаше де да ги сложим. Работниците ги нахвърляха тука с кофите.
След което, куцук-куцук към една дървена врата в стената, зад която пещерата продължаваше навътре и навътре, към сърцето на скалата, далеч от слънцето и вятъра, далеч от шума на деня и на хората.
По пътя минали и през пещера, в която имало един единствен ахат. Огромен, той заемал цялата зала и не би могло да се мине покрай него, ако нямал пукнатина в средата и дупка, която водела през самия ахат към другия край на залата.
- Мини през дупката - казала бабата - дупчените камъни носят щастие.
И продължили нататък и нататък, докато стигнали последната скална зала.
Не много голяма, тя се озарявала от един единствен лъч светлина, идващ косо, някъде отгоре. Стени били от сух сив гранит, на пода имало пръст нанесена от коридорите и много отпечатъци от крака. И това било всичко - залата била съвършено празна.
- Ето - казала с леко разтреперан от вълнение глас бабата - стигнахме.
- Но... но тук няма нищо? Какво е това? - попитал объркан Хамурапий.
- Шът! - рекла бабата - тихо. Това е пещерата на Кривите Изумруди.
- Ама тука няма нито един изумруд? - още по-объркано зашепнал магьосникът - защо ме доведе тук, където няма нищо, докато не ми остави и минутка да се насладя на всичките красоти по пътя насам?
И те седнали и бабата дълго-дълго му разказвала Легендата за Кривите Изумруди, които отдавна ги нямало, но всички ги знаели и разказвали историята на своите внуци, а те на своите и идвали отново и отново, в малката празна зала, за да преживеят пак битките на героите от Кръга на Огъня, невероятната, но невъзможна любов на младата монахиня, предателството на тримата братя, възкресението на воините от Тихото Плато и великият поход за търсенето на малкото тролско камъче... който, според легендата, никога нямало да завърши.
И край!
- Не виждате ли, че си нямам друга работа, ако обичате, не ме занимавайте - казвал той и в общи линии, нищо не правел, което да има смисъл или да е в полза на някого. Лежал си по гръб, хрупал си стъбълца на маргаритки и изучавал облаците.
Един ден, след като добре изучил облаците, станал и погледнал:
- Я! Имам рожден ден!
В този ден той станал на 160. Множко му се видяло, та затова се позамислил.
И решил да намери приятелите си. Да, ама отдавна не се бил мяркал към тях, затова никакви приятели не открил. Улисани в ежедневните си задължения и връзките със света, никой от тях не бил доживял до неговата преклонна възраст.
Натъжен, решил да потърси съвет от единствения човек, който можел да му даде някакъв, в неговото положение. Затова отишъл при баба си, да я пита какъв е смисълът на живота.
- Ела с мен - казала баба му и го повела през мазето, към едни дълбоки зимници, които извивали надясно и се превръщали в дълги пещерни коридори с разнообразни разклонения и чудни светлосенки, предимно сенки.
След две неочаквани чупки на коридора се озовали в пещерна зала пълна с рубини. От тавана идвала лъчиста светлина, която разсеяно се суетяла покрай рубините и озарявала стените на пещерата в меко червено, като прясно напръскан сок от вишна.
- Чудничко - рекъл той - какво е това, бабо?
- Някаква пещера с рубини - махнала с ръка тя и закуцукала към малък проход в другия край на залата.
- Ама кой ги е докарал тука и защо?
- Балига... - рекла бабата - идея си нямам кой е свършил тая простотия, нито защо.
Продължили по-нататък през тесен мъхест проход. Тъй като нямало светлина мъхът бил бял и сам леко светел в тъмното. В един момент завил наляво и... друга зала. Пълна със смарагди.
- Олеле! - рекъл той - виж, смарагди, бабо!
- Да бе, да - рекла тя - тука пък смарагди.
- Ама... как... толкова много!
- Ми... де да знам. Събрал си ги е някой. Трябва да те накарам да ги наринеш малко към стената, че ми пречат, стара съм, а трябва да ги обикалям. Ама не сега - сега отиваме другаде.
И продължила към сенките, където се открил друг коридор, който повеждал през пълен мрак, за щастие без никакви завои, към следващата зала, където перли и нефрит били нахвърляни в безсвястна смес, навсякъде по пода, оставяйки само малка пътечка крива към другия край на залата.
- Нека позная - казал той - перли големи като пъдпъдъчи яйца и най-фино изработени нефритени фигурки от древни майстори от стари династии... и никой не знае какво правят тук и кой ги е донесъл.
- Почти поумняваш - казала баба му - ама не, нефритът наистина не знам отде е, ама перлите нападаха един ден, като чичо ти Умчислахогаст обърка магията за дъжд от лотоси. И после нямаше де да ги сложим. Работниците ги нахвърляха тука с кофите.
След което, куцук-куцук към една дървена врата в стената, зад която пещерата продължаваше навътре и навътре, към сърцето на скалата, далеч от слънцето и вятъра, далеч от шума на деня и на хората.
По пътя минали и през пещера, в която имало един единствен ахат. Огромен, той заемал цялата зала и не би могло да се мине покрай него, ако нямал пукнатина в средата и дупка, която водела през самия ахат към другия край на залата.
- Мини през дупката - казала бабата - дупчените камъни носят щастие.
И продължили нататък и нататък, докато стигнали последната скална зала.
Не много голяма, тя се озарявала от един единствен лъч светлина, идващ косо, някъде отгоре. Стени били от сух сив гранит, на пода имало пръст нанесена от коридорите и много отпечатъци от крака. И това било всичко - залата била съвършено празна.
- Ето - казала с леко разтреперан от вълнение глас бабата - стигнахме.
- Но... но тук няма нищо? Какво е това? - попитал объркан Хамурапий.
- Шът! - рекла бабата - тихо. Това е пещерата на Кривите Изумруди.
- Ама тука няма нито един изумруд? - още по-объркано зашепнал магьосникът - защо ме доведе тук, където няма нищо, докато не ми остави и минутка да се насладя на всичките красоти по пътя насам?
И те седнали и бабата дълго-дълго му разказвала Легендата за Кривите Изумруди, които отдавна ги нямало, но всички ги знаели и разказвали историята на своите внуци, а те на своите и идвали отново и отново, в малката празна зала, за да преживеят пак битките на героите от Кръга на Огъня, невероятната, но невъзможна любов на младата монахиня, предателството на тримата братя, възкресението на воините от Тихото Плато и великият поход за търсенето на малкото тролско камъче... който, според легендата, никога нямало да завърши.
И край!
събота, 31 октомври 2009 г.
Скучно ми е
Скучно ми е.
Забавлявайте ме.
Някой да ми напише нещо интересно! Сега!!!
Свикнахте само аз да пиша, вие да четете. Не може така, аз да не съм журналист! Аз съм трол.
...
Искам да ви разкрия една малка тайна - може и да не ми пишете. Ние троловете не можем да четем.
И аз също не мога - мога само да пиша. Баба ми ме научи, преди много години - "Научи се, баба" - рече ми тя - " да биеш, за да не те бият. Научи се да командваш, за да не те командват. Научи се да пишеш, за да не трябва да четеш".
Но ако все пак ви се пише, не се притеснявайте - имунизиран съм срещу всичко, което можете да ми изпратите. И дори и да не ви надприказвам - винаги мога да ви набия.
Нали съм трол.
Забавлявайте ме.
Някой да ми напише нещо интересно! Сега!!!
Свикнахте само аз да пиша, вие да четете. Не може така, аз да не съм журналист! Аз съм трол.
...
Искам да ви разкрия една малка тайна - може и да не ми пишете. Ние троловете не можем да четем.
И аз също не мога - мога само да пиша. Баба ми ме научи, преди много години - "Научи се, баба" - рече ми тя - " да биеш, за да не те бият. Научи се да командваш, за да не те командват. Научи се да пишеш, за да не трябва да четеш".
Но ако все пак ви се пише, не се притеснявайте - имунизиран съм срещу всичко, което можете да ми изпратите. И дори и да не ви надприказвам - винаги мога да ви набия.
Нали съм трол.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
