Летяли два сокола, патрулирали над полета и хълмове, над малки горички, над села и ниви, над черни обгорени бойни полета. Гледали какво става по света, дали е всичко мирно и спокойно по широката земя под тях...
Единият бил щастлив и спокоен - махал уверено с големите си криле, летял към бъдещето, което сам бил извоювал и вече смятал, че е време да си го ползва.
Другият бил начумерен и някак умислен. Летял малко накриво и си мърморел нещо тихо на човката.
- Какво ти е? - попитал го първият - нещо май не си на кеф.
- Ок съм - отвърнал вторият, след което помръкнал даже повече.
Летяли още - в неловко мълчание, което никой не знаел как да превърне в по-ловко, или пък поне в не толкова неловък разговор.
"За това ли?" - питал се тъжният сокол. Гледал главозамаяните хора под себе си, тичащи насам-натам и се чудел защо и накъде лети и какво прави тук.
Някой долу доял чужда крава, някой долу пишел с въглен табела "selo Nachukiovo, kmet Goce, 2010", някой долу крещял "съпротивата е безсмислена!!!" и размахвал късия си меч пред ужасените военнопленници, някой долу го мързяло да си ожъне нивата и тя вехнела, докато той се чудел защо вече никой не минава да му я обере нощем, та да има за какво да помрънка, някой долу викал "ура!" без да помни защо.
"Няма борба... няма посока..."
А на изток слънцето изгрявало и с далечен тътен се веела тънка черна мъгла.
- Ти лети, аз ще те настигна - излъгал той и свърнал леко встрани. И повече никой не го видял, защото тръгнал към хоризонта. Където часовете пак били малки, където врагът бил подъл и коварен, където приятелите били болезнено искрени, където кравата била една, но винаги й оставяли време да попасе между доенето, където всяко писмо получавало своя отговор.
"Това не е моята приказка" - казал хоризонтът и скрил мрачния сокол в суровите си черни мъгли.
После изригнал облак разпокъсани розови венчелистчета и замирисало на сяра.
Тъй както трябвало...
събота, 6 март 2010 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)